...поредната неделя, поредният работен ден....навън небето ми се усмихва и ме подканва да го последвам някъде, където и да е, където си пожелая...някой друг ден ще го направим - опитвам се да му се усмихна и аз, и се връщам към работата...някога си мислех, че е хубаво да си работи човек събота и неделя, само че напоследък взе да ми омръзва...хей, някой ще ми отпусне ли малко време за моя лична употреба?...разбира се че не, защото всеки сам си управлява времето, а аз моето май не съм се научил да го управлявам...така или иначе освен работата нямам нещо особено, с което да го оползотворявам, не и след последната грешка, която направих...интересното е, че исках да си я направя тази грешка, да се отдам на момента, за няколко мига да изключа представите си за "правилно" и "разумно"...цял живот следвах тези представи; тогава просто реших да си доставя удоволствието и последващата болка...."не искам нещо, което да боли повече от нищо" - се пееше в една моя много любима песен...по отношение на която ставах все по-объркан на моменти, но после спрях да мисля...миговете са си наши, особено специалните, защо да не се поглезим, въпреки увереността, че някъде, после нещо ще гори, ще се разкъсва, ще крещи и стене...докато не го посипем с пепелта на времето, полеем го със сълзите си, стъпчем го, и с гордо вдигната глава продължим напред....то напред е доста относително понятие, навсякъде може да бъде напред и много зависи и от отправната точка....всичко умира рано или късно, дори увереността, че е умряло...и тогава се ражда отново, по-силно отвсякога, може би събрало сили в гроба си, готово за отмъщение и кръв...различен...толкова съм различен, и то постоянно, може ли да съм толкова различен и толкова еднакъв във всеки един момент?...през целия си живот минаваме през някакви цикли/настроения/моменти...кое определя кои сме и какви сме всъщност?...може би самата ни воля, но на моменти волята е толкова подвластна на настроенията, че се питам дали това, което наричаме воля, не е просто проявление на желанието ни да покажем такива, каквито искаме другите да ни виждат, а не да покажем начина, по който се чувстваме всъщност....лицемерие или защитна реакция се оказва тогава волята?...или някаква форма на егоизъм-мутирала проява на защитна реакция, която в трудни мигове ни помага да се защитим от другите и да защитим другите от собствените си бесове...защото е ясно, че себе си не можем да защитим от нас, не и докато можем да мислим/усещаме/чувстваме....абстрахирането и самотата...отдалечаването от другите, стените които градим в себе си...това насочено към нас ли е, или към другите?...въпрос на гледна точка, предполагам....и, по дяволите, има ли някакво значение дали отдалечаваме останалите от себе си или се отдалечаваме от тях...крайният резултат е един...самота и самотност, болка, бесове, които обаче си остават вътре, погребани под парчетата на разбитите сърца, реките от сълзи и кръв...защо да причиняваме това на останалите....да, понякога нараняваме хората, които обичаме най-много, обаче (леле, не се бях замислял колко близко звучене имат думите "обичаме" и "обаче"..) така или иначе на останалите изобщо не им пука, защо изобщо да правим спрямо тях каквото и да е....няма значение....изобщо няма значение, толкова време не успях да открия отговорите на тези въпроси....а вече ми се струва, че няма смисъл да ги търся...по дяволите тогава, защо изобщо станах тази сутрин?...аааааа, да....работата....

работа,работа,работа......