по бузата и зимата избухна в него, ослепително бяла, пленителна и жива...той се усмихна...допирът й бе толкова приятен, а тя умираше веднага щом се докоснеше до него...само че тя нямаше утре...той се чувстваше по подобен начин, раждаше се и умираше всеки миг, само че, обективно погледнато, той продължаваше да живее (диша и изпълнява основните си органични функции)...а тя изчезваше...сякаш живееше само за да достави радост на някого...да стопли нечие сърце...това бе тя...после нямаше нищо....той се замисли...беше в периода си, когато само мислеше...бялата смърт бе навсякъде около него...безкрай, изпълнен с нежност, тъга и надежда за бъдещ живот...предпоставка за нещо ново...само че дали бе вярно, че е нужно нещо да умре, за да се роди друго?...и какво щеше да умре в него този път, какво щеше да го накара да бъде и утре?...имаше ли утре, по дяволите, или прословутото утре беше само една измамна мечта, която го мамеше да продължава напред?...и защо продължаваше да вярва така вманиачено в нея...защо успяваше да се самозалъже всеки път, да доживее някак си до следващото утре, само и само за да разбере, че днес вече е отминало, утре още го няма, а вчера носи само болка?....поредния кръг...поредната спирала...и тази година нищо не се бе променило...имаше много надежда, последвана от още повече разочарования, от тези, които боляха най-много...от безсилието на собственото си аз...колко човека можеш да обичаш...когато си...стиховете изчезнаха в мъглата от мисли и той спря....Коледа беше времето, когато всичките рани в душата ти започват да кървят зловещо, когато самата ти същност плаче неистово за нечия друга, в която да се сгуши...когато човек е със семейството си, но усеща, че нещо липсва, и това е неговия принос към линията на живота...сякаш за първи път се бе провалил, и единствения му провал бе в най-важното нещо, и обезсмисляше всичките му останали успехи.......
.....Тя е някъде там, повтаряше си той, докато всичките му вярвания се сгромолясваха в хаоса на мечтите му, Тя е някъде там...Тя е някъде там...безумната мантра, която продължаваше да си повтаря от известно време...беше взела да му писва, и бе взел да се ядосва на себе си, заради това, че още й вярваше.....така или иначе, освен нея си нямаше нищо друго...нищо смислено....Тя е някъде там...размити образи вилнееха в съзнанието му, задушаваха сетивата му и притъпяваха болката от настоящата липса, но на моменти яркостта им болеше толкова много, че той предпочете да не е чувствал никога нищо...спомените на водата...остани до мен....а бях учен от малък никога да не се предавам...бяха ми казали, че всяка тайна, която научавам, си има цена....от  дълбините на  смислеността му се издигна глас, който искаше да чуе...от малък са ме учили да излъчвам, не да отразявам светлина....и каква цена плащаш в момента?....дали това е болката, която трябва да изпиташ заради удоволствията, които изживя?....заради тържеството на сетивата, което сам си достави...или е самоизбрания път на самота и абстрахираност....глупости, ти имаш нужда от околните...имаш нужда да усещаш колкото се може повече...или това е просто поредното състояние на сензорна депривация, есествено последствие от скриването в дупката, наградата за вълка, който се прибра в бърлогата си, за да възстанови раните си, и да може след това да излезе с гордо вдигната глава...а питал ли си се накоро колко време вече си в тази дупка, а?.......
...........съществото остана безмълвно и се върна в хола, за да дочете записките от подземието...нещо му подсказваше, че тази вечер не трябваше да остава само.....

Толкова познати емоции..чувства.. копнежи... Колко добре те разбирам..

...da ostava samo...
Da imash nqkogo, v koito da se gushnesh- tova mai e smisyla/ celta na jivota... Za da se rodi nqkoi den nov jivot eventualno...
...Kakvo da pravim, mili mi darknesd, qvno ne sme rodewni, za da jiveem sami... No se nalaga v nqkakuv period... ponqkoga bezumno dylyg za syjalenie...........

Stiskam ti palci! da izlezesh ot dupkata... i da zapo4nesh da izlu4vash svetlina :)

(izvini me za latinicata)