..не зная дали е от слънцето, което вече го няма (поне в София) или поради ред причини, обективни и основно субективни...изпитвам желание да гушна някого...просто да си Я гушна и да си мълчим...съзнавам, че може би е странно да го споделям с хора, които навярно никога няма да видя, но все пак това е блог, нали...така че...имате една виртуална прегръдка от мен...
...от слънцето ще да е, да му се не види..вчера наобяд имах удоволствието да се поразходя из софийските улици...не бях излизал на открито посред бял ден от доста време явно...навън хората едни засмяни...такова усмихване падна...и едни хубавички същества...щъкат си такива, не подозират за съществуването ми, не знаят кой съм, но се усмихват в отговор...замислих се дали в най-скоро време не си намеря една прекрасна вълчица и мнооооого да я ощастливя...не че не съм искал подобни неща досега, просто за първи път от години тази мисъл ми се видя напълно в реда на нещата и вътрешния ми свят....почувствах се свободен...свободен да си мисля каквото си искам, да се радвам на каквото искам и да се чувствам добре...без маска, просто едно неопределено-ухилено дете, на което му се струва, че вижда света за първи път...
....от слънцето ще да е било...слънчасал съм май вчера...ммда, замислих се за птичките и пчеличките, за мишките и хората и нещата, които правят...винаги съм знаел, че се разгонвам зимата, а комбинацията от зимните дати и слънчеволетните хормони просто ме довърши.....хубавата страна на нагоните ми подгони оптимизма по Витошка....две в едно, напълно непозната комбинация...странни състояния, но от хубавите такива....просто се оставих на емоцията...явно и на инерцията, защото по едно време се усетих, че съм стигнал до офиса.....
..после не беше много приятно...проблеми и последващ главобол...и трудни разговори, при това по телефона...ужас...но...хубавите мигове остават, нали така...за да можем да се сещаме за тях в облачни моменти като настоящия...

....само че вече няма слънце, а аз още съм разнежен...колежката е виновна, може ли да ми пуска Nick Cave посред бял ден?...тя е една сродна душа...може би за нея по-нататък....както и да е...мисълта май ми беше: Какво по дяволите става с това време, с тези моите хормони и как може да не съм разбирал досега колко хубаво е да живееш?...те, другите неща (птичките, пчеличките, мишките и хората), са ясни...

чалдисал си се...ще мине...няа се апстрахираш!!!

имаш една топла прегръдка от мен :) и горе главата пак ще изгрее слънце ако не на небето то в сърцето ти за да разбереш най- накрая колко е хубаво да си жив и да живееш :) успех и пак прегръдка ...

хубаво е.. почувствал си се пак ти.. радвам се за теб.. усмихвай се..

крайно време беше да се порадваш и ти така на живота....липсваше тази ведрост в теб,радвам се че я намери..дано по-често я срещаш не само във времето,но и в теб....

Винаги съм вярвала,че човек е роден,за да не е сам...Рано или късно,през каквото и да е минал ,у него се заражда желанието да бъде с някого,да му дава обич,да го гушка,когато вали...Да се събужда сутрин и да знае,че не е сам.И да се усмихва