Или откриването на аз-а

На пътя от София към къщи ми щуква, че мога да си прекарам почивните дни в Смолян - града, в която съм прекарал най-прекрасните мигове от детството си. Естествено, не ми се ходи сам, затова предлагам на един приятел да прескочим до там заедно, и той се навива. Родителите ми, естествено нямат нищо против. Вече съм на възраст, когато подобно разрешение не е особено важно, но ролята на една консултация е особено важна, поне за мен.
 Решавам, че задължително трябва да ми изчистят колата. И си вкарвам автогол, защото е 24-ти май и по автомивките е някаква лудница. Какво пък, казвам си аз, ще изчакам. Взимам си кафе с кола, и няколко часа и една кутия цигари по-късно возилото е като новичко, блести на слънцето и ми се усмихва. И аз те обичам - прошепвам тихо, скачам вътре и отивам да взема другарчето си. Пътя Пловдив-Смолян е просто култ, и дори множеството дупки не успяват да ми развалят удоволствието от шофирането. Разговорът си тече, пътят също. Бях отвикнал да се нося нанякъде, без да бързам, просто да оставам с приятното очакване за някакво хубаво и още неизмислено случване. Не, не се унасям. Крайно съсредоточен съм, тъй като пътят предлага много емоции и усещания, които свързвам с онази част от мен, която си мислех, че е изчезнала.
 Стигаме Смолян, като на входа на града полицаите не ме спират (о, чудо..), и се изтрисаме вкъщи, за да подготвим къщата за пренощуване. Десет минути по-късно сме вече на центъра, с по чаша запотена бира в ръка, и преоткриваме изкуството да живееш. Да дишаш свободно и всяка секунда да си е твоя, само твоя; да знаеш, че телефона няма да звъни с безумни въпроси и искания....
  Градът е прекрасен. Хората в него също. Някога бях свикнал да се отбивам поне веднъж в годината за по няколко месеца, напоследък прекарвам само броени часове там. Смея да твърдя, че нещата се развиват добре. Или поне така ми изглежда. Повечето млади хора, които познавах там, вече не живеят в Смолян, но на тяхно място откривам други млади хора, все така приветливи и открити, които търсят своето място в живота. Хората, с които сякаш довчера сме ритали заедно, сега си имат сериозна работа. Промяната е коренна, но само на пръв поглед. Иначе са си същите, отношенията са ни същите, само че сме по-мъдри. Очите са изгубили от блясъка си, и са придобили от онази улегналост, която възниква само впоследствие на времето и опита.

 Смолян е град, за който неведнъж съм чувал да казват, че бил скучен и нямало какво да се прави. Нямало много дискотеки и места, по които човек да се забавлява. Само че аз оценявам местата донякъде според хората, с които си изкарвам времето там. А и зависи какво търсиш. Лично за мен, Смолян е място за почивка, не за забавленията в смисъла, който влагат повечето хора в това понятие. А и ако човек е с хубава компания, една обикновена разходка където и да е, може да се превърне в безкрайно забавно занимание.
 Беше хубавко. Наистина. С приятеля ми забихме по две бири в култовия поради субективни причини "Лик", и се запътихме обратно. Огледахме добре де що абитуриент(к)и имаше, и се прибрахме. Само че вкъщи ни посрещна изненада-студът. Не бях се занимавал с печки от години, но открих, че не съм забравил как се правят нещата. И най-важното - открих си брадвата. Наистина си я открих, и след като отпразнувахме отритието с поредните бири, се залових за работа. Едва ли има по-смахната картинка от отвяно, но доволно ИТ, което върти брадва. Адски съм доволен, че някой от познатите ми там не ме видя, защото боравенето с брадва е нещо, което СЕ забравя. Но пък удоволствието от припомнянето на нещо подобно е несравнимо.
 Нататък всичко си беше наред. Отново всичко си беше наред. Странно. Никакви нерви, притеснения или каквото и да е подобно. Спокойствие и тишина. И С., който дойде по някое време, доста по-късно.

 С. е човек, който заслужава специален постинг тук, но ще видим кога ще стане. С него имаме странна роднинска връзка (втори братовчеди сме с майка му, което пък значи, че с него сме 2.5-ти братовчеди, както се шегувахме някога). Той е единственото същество извън семейството ми, който е присъствал в целия ми съзнателен живот. Просто не мога да се сетя за половин секунда време, когато да го е нямало. Отраснахме заедно, както се казва. Макар и поетапно, тъй като някога прекарвах ваканциите си основно в Смолян. Малко по-малко (всъщност сега ми се струва, че нещата са били доста бързи), и двамата отрастнахме, минахме през първите щастливи и нещастни мигове с момичета, и докато се усетя, вече започнахме да пушим заедно. Тук може би трябва да допълня нещо. И двамата ми родители пушат, но са върли противници на цигарите. Неговите родители пък не пушат, но за тях това е право на личен избор, така че никога не са му правили проблем. Незнайно защо бях решил, че и той няма да пропуши. И ме бе срам от това, че аз пуша. Но една вечер, след като не се бяхме виждали почти цяла година, излязохме да обсъдим нещата покрай нас. Картинката беше много интересна, защото тогава карах втория си пубертет, той бе навлезнал в неговия първи, и имаше един куп неща, които не знаехме как да кажем един на друг, поне в началото. Но разговорът потръгна, а мисълта за цигара ме изгаряше отвътре, просто това щеше да е перфектната вечер, ако имаше и цигара. Но в Смолян не бях припалвал, и се борех с мисълта за цигарата като с някакво дяволско изчадие. Нямах идея как би реагирал той, ако запалех пред него.
 -Сега ще направя нещо много тъпо - прекъсна мислите ми той, и извади от джоба си една кутия бяло Виктори и кибрит. Трябва да е видял безумната радост в очите ми, защото в следващия миг спокойно си запали и побутна кутията към мен.
 Ако съществува момент, когато мога да кажа, че съм бил най-щастлив в целия си живот, това беше онзи момент. Честно казано, никакви случки с момичета, жени и каквито и да са трепети, не могат да се сравнят с онова усещане за вечност, до което се докоснах тогава - две момчета с къси панталонки, които прекрачваха някаква граница заедно, и които за пореден път се уверяваха, че колкото и далеч да бяха един от друг повечето от времето, нищо нямаше да е в състояние да ги раздели. По онова време игрите между нас се променяха, гонехме разни момичета (никога едни и същи), готвехме се да навлезем в живота без дори да подозирахме, че вече сме нагазили до колене, и за добро или лошо, спасение нямаше. После всеки започна работа и вакациите вече се бяха превърнали в отпуски, и ги бяха направили само веднъж годишно, ако въобще ги имаше. Но продължаваме да държим един на друг, чуваме се редовно по телефона (един от няколкото приятни поводи, заради които все още не съм си изхвърлил мобилния), и не пропускаме да обсъдим какво става с другите, с които връзките ни вече се дължат само на мобилни телефони.
 Та какво друго да пиша за С.-невероятен е. В него още долавям онова малко дете, с което се пердашехме като луди някога. Знае какво иска от живота си и работи по въпроса - и в буквалния, и в преносния смисъл.  Като всички хора от онзи край, които познавам, и той  не губи време да мисли излишно, да търси смисъл итн. - просто прави това, което смята за редно и което са го учили, че е редно. И нещата вървят, наистина вървят. Момичетата го харесват - помня как веднъж две момичета се сблъскаха на улицата, докато блееха по него. За нещастие (или може би не), скоро приключи дълга връзка и в момента се е отдал на работа. Толкоз за него.
 Та онази вечер, след като дойде вкъщи, обсъдихме личните проблеми на всеки, обсъдихме глобалните въпроси плюс безумното строителство по морето и Пампорово, и пихме доста пъти за това, че си имаме работа, която да ни отвлича от останалия шит. В крайна сметка нещата се нареждат. Разделихме се много след 4 сутринта с обещанието да се видим пак.
 На другата сутрин се събудих от птички. След като успях да стигна мобилния си и се уверих, че не е той, погледнах навън. Птички, казвам ви, едни такива гласовити и живи. Стоят на любимата ми череша срещу къщата и се радват на живота. "Баси работата, тоя филм не съм го гледал скоро" - измърморих полусънено и слязох да се измия. Пак птички. Не от мобилен, не от компютър, или от каквато и да е техника. Примирих се с положението, свирнах и аз в отговор и се заприготвях за излизане.
 Останалата част от деня прекарахме в кафета, бироцацене и много смях. За невежите по въпроса, бироцаценето е особено приятна дейност, която включва поглъщане на достатъчно бира, цаца и простотии на килограм. Колкото повече простотии, толкова по-добре, другото е несъществено. Аааа, друго важно - в момента, в който бирата започва да клони към безкрайност, а някой от компанията - към земята, е време да се приключите дейността. Само че ние сме пичове и се познаваме не от  вчера, така  че  спряхме  тъкмо навреме и се прибрахме да играем шах (по дяволите, още съм добър:). Няколко часа по-късно братът на С. се прибра от работа и играхме белот. Върховно, просто върховно. В подобни моменти съм почти абсолютно сигурен, че постоянното блъскане в София си струва, само и само човек да може да преживее нещо такова. Иначе сигурно ще е прекалено скучно.
 Порядъчно рано на другата сутрин се разделихме. Беше време, колкото и да не ми се искаше, да си заминаваме...Рожен в седем и половина сутринта, а слънцето целува току-що родилия се свят за един изпълнен с живот нов ден. Блестящо. Значи си струва.

Всичко си струва и още го зная.

Дай Боже всекиму това,
коете си преживял и си се заредил позитивно-
поне до следващия път...

страхотна историята..

странно как в такива моменти, когато уж нищо особено не се случва, човек си изкарва най-хубаво...Но онзи край е...направо неописуем. Дори в лошо време. Особено тогава...

че със сигурност ще намина край Смолян.. когато си напрвя обиколка та из страната, която започва да се заражда в съзнанието ми като идея от известно време.. Правя си отметка на ума..

невероятен разказ... все едно ме пренесе там..
а птичките - да, и аз се учудвам, когато видя, че не са от телефона, компютъра, а те просто си чуруликат :))
усмиф...

съм свинкал с птичките.. Някак си въобще не им обръщам внимание..

Благодаря ти за споделеното... Наистина си струва... заради такива моменти.

Радвам се, че си тук понякога :) Благодаря ти.

:-*