Той бе изгубен. Бе опитал да се изгради на основата на нещо извън него, и когато тя си тръгна, всичко отиде по дяволите.
Какво пък, сега можеше да прави каквото си иска.
  Не беше посещавал подземието доста време, прекалено дълго се бе опитвал да се преструва. Колекцията от ножове си стоеше на мястото, сякаш през цялото време бе знаела, че някой ден той ще се върне там... Любимото му острие беше там, блещукаше примамливо на лунната светлина; леко матовата на цвят, но сякаш в същото време бледа стомана примамваше с обещания за спокойствие, сигурност и прекрачване на някаква граница, която от край време си беше забранил да преминава...

 Сега нищо нямаше значение. Трябваше да открие онази частичка от себе си, която все още го определяше като това, което винаги бе бил - идиота, добрия човек,  подкрепата, кретеноида, отрепката, онзи Аз, който поддържаше цялостта му през всичките тези години...май се беше изпарил някъде; или беше ли изобщо съществувал някога? Писна му, времето беше дошло...Някъде дълбоко в себе си усещаше, че нещата не трябва да се правят точно така, но той натъпка тази мисъл на най-дълбокото място в гробището, в което се бе превърнало собственото му същество, и миг по-късно беше готов...

  Взе ножа, и с все сила го заби в лявото си рамо....Болката го изтръгна от досегашния му сън, нещата за секунда си дойдоха на мястото, и той се изгуби в илюзията, че сега всичко е наред..до наркотизираното му съзнание се провлачи неистовият писък на невиждащото дете, което както се оказа, го гледаше невярващо; кой знае откъде се беше взело, горкото...Той изпусна инстинктивно ножа, грабна най-близкия стол, и го запокити към малкото...то изчезна без да издаде и звук, невидимо и красиво, невъзможно добричко, ефирно и почти несъществуващо..по дяволите, къде бе изпуснал ножа си?  Беше точно до него, както винаги – това харесваше на ножовете; аленочервеното му острие беше все така силно, но уязвимо. Внимателно го вдигна от пода и за втори път го заби в ръката си. Болката този път бе по-слаба, по успокояваща...Адреналинът нахлу във вените му, заслепявайки го с огнената мощ на нещо донякъде контролируемо - самият факт, че все още беше жив (дали?!), показваше че по някакъв интуитивен начин все още успяваше да намери границата. "Поне досега" - ухили се безумно той, докато леденто острие продължаваше да раздира рамото му, а светът започваше осезаемо да се върти около него, усещането за време просто си отиде и останаха само той и това прекрасно оръжие на разума..."Ако цветът на смъртта е черното, тогава сигурно червеното е цветът на живота" - смутолеви той, докато се наслаждаваше на собствената си плът и разтичащата се от нея кръв, която започваше да се събира в нещо, което трябваше да олицетворява неговото начало и край..по всякакви логики смисълът още трябваше да е там, но той не го виждаше. Може би трябваше просто да мине време, но той не разполагаше с такова, по една или друга причина. Отново в безизходица, той все още правеше това, което някога бе възприел за вярно - продължаваше напред, без да се интересува от цената; щастието беше някъде там, трябваше да е някъде там....постепенно увеличаваше натиска върху ножа - иначе рискуваше да изпадне в шок, а кой знае какво би се случило после...

  Остра болка раздра глезена му и той погледна към него с учудване; за пореден път се бе заблудил, че може да прецени откъде може да дойде нещастието...Това беше неговият вълк, макар променен до неузнаваемост - очите му проблясваха в убитата лунна светлина, отразена в локвичката, която бе започнала да се оформя до лявата му страна...козината му беше сплъстена, сякаш бе минал през ада, тялото му издаваше безброй неуморни безсънни нощи, белязани от зверската решителност на едно животно, който трябваше да направи това, което бе заложено в природата му... "Мътните да те вземат, и ти ли?" - помисли си той, докато се наслаждаваше на факта, че все още усещаше болка, а вълкът не отпускаше захапката си - този път и двамата бяха обезумели, но макар причините за това да бяха различни, все още ги свързваше нещо - трябваше да изпълнят това, за което бяха създадени; в това отношение човекът се бе превърнал в почти съзнателно нечувстваща и ридаеща купчина месо, докато животното следваше инстинктите си напълно безпогрешно..."Щастливец" - помисли си той, преди черната дупка да го погълне нацяло......

 В оловното небе над тях кърваво-червената луна успя със сетни усилия да освети един демон, който се хилеше злокобно...тези кретени бяха готови да отпишат всичко, а бурята все още не бе започнала...

...open up the night...