най-накрая успя да се опомни и фокусира, демонът се бе надвесил пред лицето му, зъбите му блестяха на светлината на от за пореден път мъртвата луна, а в стремежа му да изглежда комично имаше нещо толкова зловещо, че чак му стана страшно...Очите му бяха весели, на проклетия демон, той искрено се бе забавлявал, докато всичко около него се сриваше; колкото и да не усещаше процеса докато бе мъртъв, нещо в погледа на демона му напомняше, че всичко, в което бе вярвал, е отишло по дяволите...
 - Грррррр - смутолеви той, докато отчаяно се опитваше да намери нещо, за което си струва да се захване...
 - Гррррррр, хаха, ама сте прости човеците - изгаври се чудовището отсреща, не прикривайки по какъвто и да е начин  веселието си от падението на кретена срещу него - няма как да ти опиша колко ми е весело сега...
 - Виждам, идиоте, смяташ ли че има нужда да ми го напомняш - той не чувстваше лявата си ръка, макар възприятията му да я регистрираха; затова впи зъбите си в нея, потисна някакъв неясен писък в себе си, преглътна оловния вкус, и докато се опитваше да задуши волята си за живот, продължи да гризе, хищникът в него опиянен от усещания, които смяташе за отдавна забравени...Малката вечност на сладострастността отмина, и когато се опомняше за пореден път, лепкавата течност по брадичката му напомни за себе си с уханието на разложено олово...той я изтри с опакото на ръкава си, и докато си поемаше дъх, успя да изрече:
 - Мразя те.
 - Ако си мислиш, че за първи път ми го казват, или че ми пука, значи си се припознал - изхрущя люспестото срещу него, все още неспособно да скрие искреното си забавление от ситуацията.... - нея вече я няма, нали знаеш?!
 - Естествено, че знам; няма я от около година; и което е по-тъпо, сигурно я е нямало от повече време. Явно възприятията ми са се изкривили по някакви неясни причини, и съм си мислел, че..
 - Кикикики, супер забавни сте бе, чак взех да се изчервявам....-отсреща, кретенът продължаваше да показва доволната си усмивка, докато се опитвам да си представя как ще разбия ченето на собствения си демон, още докато е захилен като ряпа... в същото време усещам кучешките му зъби по врата си, и докато се усещам как му благодаря за безценния дар, той за пореден път съсипва всичко у мен:
 - Не ме интересува какво ще направиш, човеко...утре пак ще съм тук, и ако не ми е интересно, ще те оставя на червеите...те са доволни от всичко, обичат всичко и раграждат всичко...хранят се с каквото им попадне, в случаи че не знаеш - пичове са, обаче си искат техния дял...
 -Хич не ми дреме, малоум дребен - опитвам се да вляза в играта и аз, макар и отдавна да знам, че съм я загубил. - Ако ще и адът да дойде, мислиш ли, че има значение за мен?
 - Естествено, че има - прави се на ударен демонът ми, и колкото и да си дава сметка, че прозирам театъра му, го продължава - на мен ми е все едно, кретен такъв, но създанията под теб ще са достатъчно щастливи, че поне да благодарят...което, естествено, само аз ще усетя, понеже ти нямаш идея как да си поискаш...Той дори не си прави труда да покаже по какъвто и да е начин, че си тръгва...
....Ледено-студеният дъх на крилете му ме близва по лицето, белите ми дробове се задръстват от немощни кашлици, и докато се опитвам да се опомня, съзнанието ми успява да долови дребна фигура, която се задава от нищото с подозрително ален оттенък...фигура, която буди в съществото ми безброй асоциации, но нито една от тях свързана с образа, който съзирам в момента...хлапето ми, цялото обляно в кръв, се приближава  бавно и нещо ми подсказва, че този път иска да си говорим....