Особено ако си в родния град...Пловдив, де, сигурно го знаеш..Градът е прекрасен, наистина...Красота и спокойствие, история итн...Няма как да не го харесаш, дори веднъж да си бил там. Центъра е невероятен, има един куп неща за правене, хората са топли и сърдечни, усмихнати...или поне така помня града...Чувствен е може би думата за него, и макар всичките официални определения за това понятие да включват нещо задължително плътско и сетивно, за мен винаги това ще включва и нещо божествено, непреходно и стойностно само по себе си - част от космическата необяснима красота, която да напомня, че съществуването на някои неща не задължително налага понятието "смисъл" - те просто съществуват в някакво друго измерение, отделно от живота на смъртните, отделно от дребнавите им проблеми, отделно от въпросите "с какво ще нахраня децата", отделно от запитвания от рода на "за какво сме тук"...това място просто съществува и диша, не се интересува от това какъв си и какво търсиш, него просто го има - или се наслаждаваш на емоцията, или не - за самия град това няма никакво значение - той е красив и божествен, ако му се радваш, добре, ако не - все едно...Той е като създание, родено да бъде обожествявано - става му хубаво, когато му се радваш, но същността не му позволява да пилее излишни емоции по отношение на това какво мислят някакви обикновени същества за него...
 ...Пловдив зимата е божествен, не знам дали знаеш...Той винаги е божествен, обаче зимата нещата винаги са различни...всяка зима са различни, по дяволите....Нямам идея дали промяната се дължи на града или на сезона, със сигурност градът има своята роля...и колкото и да е украсен, празничен и весел, някаква част от него ще продължи да напомня за времена, кото никога не са били нито украсени, нито празнични, нито весели...
...."Докато ти последно си се тормозил дали всичко при нея е наред, тя се е двоумила дали да си легне с  него, или не" - гласът отеква в мен, и докато обувката ми смазва последните остатъци от размазаната му глава си мисля, че някога ми е пукало...
..."Пукало ти е някога" - пропищява някакво гласче в мен, и докато се усетя защо, звярът е потъпкал поредния демон, който се опитва да изпълзи изпод шахтите на любимия град...
...."Никога не ти е пукало от нищо" - гласът на любимия демон се опитва да ме надъха, докато хлапето в усмирителната риза прави всичко възможно, за да ме откъсне от всичко, което съм бил някога, и да ме върне към първоначалната ми същност - онзи аз, съхранил всичко добро у себе си , опитващ се да бъде отново онази частичка от себе си, която винаги би съществувала, винаги бе желала всичко добро на другите...Невъзможно - проплаква някакъв глас у мен, и след това всичко се променя..релето в главата ми изщраква, става ми студено едно такова, тъжно. Може и да ми е останала някаква част от сърцето някъде.

   За пръв път от доста време ми става тъжно - остане ли ми някакво време, умът ми се заблява по някакви невъзможни за мен неща, замисля се за някакви глупости...има някакви неща, които ми се отдават по-трудно, отколкото на другите хора; дееба, това нали е нормално? Значи всичко е наред, а? Нали? Нали всичко е наред, по дяволите??...Някакви хора ме гледат стреснато по улицата; ама какво да направя, мътните да го вземат? И пак се ядосвам, а тъкмо бе взело да ми става тъжно, за някакви глупости...Градът ми действа така, явно - малко свободно време,някакви глупави носталгии отпреди десетина години плюс още някакви, още по-глупави, отпреди година - две, и какво излиза? Колкото сме по-малки, толкова по-високо си поставяме целите и по-стръвно ги гоним, обаче се радваме на малките неща мноого повече, след като сме порастнали - явно животът ни учи да ценим (може би това, което имаме/или сме имали някога)....
 Еми (,!) това е баси тъпотията! Значи, като малък съм се учел да бъда това, което съм в момента, т.е. като малък съм се учел как ще вървя по Главната и ще си мисля колко щастлив съм бил тогава (като self-destructive пубер-социопат с кататонични наклонности) да усещам нещо, което е било колкото хубаво, толкова и споделено само наполовина (т.е. почти толкова болезнено)...Тя ме и научи да ценя толкова искреността, но да не се отклонявам от темата...ааааа, я пак??
 От онази дива зима в детската ми стая има един стенен часовник, който не е пускан, след като за последно спря...има-няма десетина години; тогава реших, че няма да го пусна преди нещо смислено в живота ми да се промени...мислех да свърша това нещо в началото на тази година, ама явно котка ми е минала път. Интересното е, че и това се случи - котка ми мина път, черна такава, ама това стана после...(ОК, значи ли това, че ако ти мине черна котка път, в миналото ти ще се случи нещо кофти? - няма да е лошо да се потърси инфо, току-виж че заради малкия е тръгнало криво, пък аз го храня...NB - да прегледам пак "Завръщане в бъдещето", може да изскочи нещо)...

 Не искам да мразя повече, по дяволите, не искам! Ето, казах го, и това няма никаква връзка с ш******* Коледа, нито с Пловдив. Добре де, с него може да има връзка. Тук се учих да мразя някога, май неуспешно. Той си е такъв, предразполага към уют, спокойствие и нежност. Ако се върна да живея тук, сигурно ще стана алкохолик, който всяка вечер ще е на разкопките, нещастно влюбен и скърбящ. Сега за омразата. Случвало ли ти се е някога да мразиш толкова силно, че да ставаш и да си лягаш с мисълта за това, да се тресеш от злост; да полагаш неимоверни усилия да крепиш маските си, особено работните; да мразиш непознатите заради това, че не разбират какво ти е, но да мразиш (и да се държиш сякаш мразиш) и познатите си заради това, че има вероятност да прозрат болката ти. Да мразиш и това, че прикриваш някакви други неща зад тази омраза, зад стремежа да си циничен до крайност, да сипеш жлъч...Малко по малко хората престават да звънят. Нормално е, по хиляди причини. Ако не протегнеш ръка, няма да има кой да я хване. Иначе си признаваш, че си слаб.
 
 А как бих се разкарал от себе си, баси! Бих си теглил шута, след като съм си показал високо вдигнат среден пръст, след бруталното тряскане на врата и напускане на кораба. Не съм лош човек. Даже бих казал, че съм добричък...Не размазвам главите на хората по улиците, въпреки че ми се иска..Имам някои пороци (пуша, пия, чета - по много от всичко), но кой няма?? Най-тъпото е, че не мога да спра да се мразя..Причините са ми пределно ясни, и нито една от тях няма отношение към резултата, още повече обясненията ще отнемат със сигурност повече време, отколкото си отделил на настоящия бълвоч; този път задължително трябва да се спра някъде...Губи ми се начина (user guide, anyone?)...Ако продължавам да съм топка от нерви във всеки ши*** ден, то или трябва да започна да живея здравословно, или да си намеря някакви мнооого пичовски хапчета..доколкото се познвам, няма да е първото.

 Имах брутална нужда да споделя нещо подобно с някого тук. Иначе си говоря на една стена, обаче напоследък започна да гледа прекалено свирепо. Предполагам, че съм й писнал. По това време на деня и аз не се издържам, честно. Сигурно ако успея да патентовам начин на живот без сън (с прилежащите химии, естествено), ще се мразя по-малко. Или ще се обичам повече. Дали си спомням изобщо какво беше това?
 Не знам дали си спомням точно това, обаче беше хубаво. Беше топло, колкото и да болеше тогава, беше като да искаш да се грижиш за някого и той да не ти дава, но на теб да не ти пука за това, защото "обичаш"...Или така са те накарали да мислиш книгите, които четеш (NB2 - откопай си "Брулени Хълмове"+филма)...Хората са били прави - първата любов е най-истинска, всичко след нея може да се преоткрива, но тя задава критериите...Ако има акъл, човек си прави изводите и не се доверява на никого освен себе си (ако се е изградил като достатъчно надеждна персона, естествено). Ако не се е, или по някаква причина не си вярва, се прави на шут, защото не му остава друг избор. Искам пак да съм в гимназията и да не мисля за нищо друго, освен за нея. Понякога човек трябва да се върне няколко урока назад, за да си припомни теорията и да пренаправи упражненията.

 Мамка му, ако някога отново изгубя чувството си за хумор, ще си купя пистолет. Обещавам.

..Just a dying faith
On the heaven"s gate...

винаги си пускам Тарантино,не че помага,но поне има готини пищаци
:)))
го - го
и януари ще мине

вчера пробвах с глутницата...Януари си е отишъл, ако питаш мен....И Тарантино помага, да...в каквато и да е форма...даже и да не са му достатъчно големи пищаците, винаги стреля точно..Добре де, даже и да са му прекалено големи, пак стреля както трябва...Нали това е талантът - да стреляш точно дори когато всичко около теб се срива....
Сигурно малко мъже го могат, май не съм пробвал...

Мерси за коментара, тази вечер на глутницата лошо й се пише,...

"Понякога човек трябва да се върне няколко урока назад, за да си припомни теорията и да пренаправи упражненията."
От съдбата си не може да избягаш, човече!

Ако изобщо има съдба и това е моята, много криво се очертава..Иначе ако си говорим сериозно, не вярвам нито в съдбата, нито в хорските опити да я променят - в крайна сметка всичко е някакво лудешко съвпадение на случайно осъществили се вероятности, от които се опитваме да измислим нещо, което си струва усилията....иначе ще е отврат всичко да е безсмислено, ама може и така да се окаже, и което е наистина идиотското - никога няма да разберем...