Когато за първи път чух "Непознати Улици", бях зает да се давя в очите на един ангел..Пътувахме заедно с градския транспорт - в моя случай тогава това значеше раздрънкан Икарус, и то от големите такива..Това си имаше както предимствата, така и недостатъците...Примерно, в големите Икаруси обстановката не беше толкова задушевна, което в общия случай означава, че е по-благоприятно за пребиваване - има достатъчно въздух за всички; по дяволите, тогава сигурно е имало достатъчно въздух и за белите мечки, които са били превозвани от Северния полюс към нашите далеч по-топли географски ширини...Най-вероятно описанието щеше да е далеч по-интересно, ако действието на настоящата история се развиваше в далеч по-малките Икаруси (нещата можеха да се развият далеч по-задушевно, бързо и компресирано), обаче тогава или лирическата ми героиня, или аз, или и двамата (баси БГ трилъра, дето може да се направи от това) рискувахме да се строполим немощни в някои от дупките, които зееха по пода, да бъдем брутално сгазени от гумите на зловещата Унгарска машина, карана от български (?!) шофьор, който си свирукаше нещо съвсем неясно...
 Не, не си свирукаше чалга, защото тогава дори Радка-пиратка не беше налазила положението...Предполагам, че си е свирукал нещо от някой руски филм, понеже тогава май нямаше нищо друго...

 Мисълта ми в настоящото описание обаче не бе насочена нито към въпросния ангел (девойчето наистина бе най-прекрасното създание, което тогава познавах - винаги съм си бил наивен, но в един момент спрях дори да желая да съм друг - ако с някого можеш да бъдеш самия себе си, нищо друго няма значение - поне това си мисля, и понеже си го мисля от има-няма целия си съзнателен живот, това е моята истина и край на лирическото отклонение), нито към вероятното нападение от бели мечки, което явно съм рискувал тогава...

 Музиката...тя е единственото нещо, което се оказа стойнстно от край време насам [...всеки от нас на себе си прилича...]...тяхната музика, тяхното вълшебство, подкрепено от вярата, че [...старият квартал не се промени, пак е събрал смях и детски мечти...]... и в момента, когато се сблъскаш с дечурлигата, които пушат по времето, когато ти си събирал парчетата на щастието от детския си "сън", сънят се оказва кошмар, който само ти можеш да смелиш...А малките продължават да играят играта си [...аз съм тази, която очакваш...].....[...само че никога, никога няма да знаеш...]......и докато наивно си мислиш, че можеш да предпазиш собствените си дечурлига от това, което наблюдаваш в момента, и че ще успееш да ги предпазиш от своите грешки, осъзнаваш, че това само донякъде е възможно - разбираш как последните няколко години си започнал да се държиш като баща си (което сега те радва, но някога би изпаднал в дива ярост - леко уплашен, но по-уверен от когато и да е)...заричаш се когато стигнеш до това положение, да не правиш поредицата от грешки, които тайно си съхранявал в съзнанието си), продължаваш да планираш някакви стъпки; всичко ти се струва толкова подредено, смислено и предопределено (в хубавия смисъл)...и както всичко прилича на игра, изведнъж нещата се променят...биваш захвърлен на някакъв кръстопът, с бегли указания нагъде би могъл да поемеш, и без никаква идея накъде наистина би желал....в този момент няколко думи, че всичко е наред, че е нормално да си уплашен и че няма значение накъде ще поемеш, стига да не загубиш себе си, биха били напълно достатъчни, но принципно няма кой да ти ги каже...родителите говорят на накакъв колкото загрижен, толкова и непознат и далечен език, че едва ги слушаш, приятелите са заети с техните си дилеми, и колкото и да намирате време да се виждате, срещите се превръщат в някакъв особен вид общуване на непознати - уж всичко е ясно, само че не намирате какъвто и да е смислен начин да формулирате усещанията по отношение на поредния обект; отсреща долавяте нещо подобно - увереността, че  в общи линии картинката е същата, но все нещо не достига,  ...ала нов лабиринт строя....[...и малките тайни превръщахме в мечти...]...В крайна сметка човек се чувства изхвърлен на бунището, презрян от самото си същество, и има нужда от някаква вяра - сламка, за която да се захване, нещо, което да го убеди, че поредният дъх въздух си струва,...тогава май те са най-силни; освен в моментите на красота и увереност, когато принципно хората са си самодостатъчни, и групата успява да придаде онзи тласък, който ти трябва да полетиш буквално; в моментите, когато човек има нужда от половин дума и увереността, че все за нещо си струва, все някой някъде те чака, все някога усилията ти [...сега съм част от тъмнината, но в мене не изгря луна...] ще бъдат възнаградени и всичко, за което си се борил, ще се сбъдне [...поклон направи тишината, нощта не й отвърна.....]...те са неотразими тогава...

...Може би съм наясно с нещата, които се случват покрай тях; пратих десетки кратки съобщения нататък, искрено се надявам, че поне част от нещата ще се оправят, поне доколкото е възможно...понякога се дразня от факта, че подобни неща се случват основно на свестни и чувствителни хора, на които им пука прекалено много от прекалено много неща; и това е брутален омагьосан кръг [...ще успея ли някога да надбягам птиците?...тъй съм орисана...дива болка в очите ми...]...човек жертва огромна част да представи онова, което чувства; и в същия момент онзи огън, който му позволява да бъде истински, изгаря част от собствената му същност, обрича бъдещите му мигове на щастие, съкращава времето за "бъдене",  [...вечността не съществува....]....

...И в крайна сметка, тях ги има. Все още не съм им бил на концерт, защото сигурно това ще е един от моментите, когато човек се слива със собсвената си същност и нейния път, без никакви чуденки дали така е правилно, дали има смисъл и каквито и да е подобни интерпретации. Един от миговете, когато човек се чувства пълноценен, не съжалява за нищо и вярва в Замисъла. Един от миговете, в които човек просто вярва, във всичко и неговата стойност...

 Благодаря Ви, че Ви има, че намирате сили да сте това, което сте,. и продължавате да дарявате надежда...

                                                       .....КРАСИВО Е.....
                      

 

красиво... и докосващо...

любими са ми няколко техни парчета. звучат чисто, свежо, запомнящо се!