Че не виждам нищо на повече от метър пред капака на колата. ‘Спокойно’ – опитвам се да се успокоя, запалвам цигара и докопвам копчето за фаровете за мъгла. Видимостта ми се увеличава с около половин метър встрани, което в настоящите условия си е цяло постижение. Някаква частичка от съзнанието ми успява да проследи извивките на пътя пред мен, нарежда на ръцете ми какво да правят, и докато се радвам на факта, че част от тялото ми успява да функционира нормално, усещам как задницата на колата започва да поднася. ‘Хайде, миличка, не ме предавай сега’ – промълвявам умолително, докато с лека газ и плавни корекции на траекторията с волана се надявам, че пътят ми ще стигне. Хладната машина, в която се намирам, реагира адекватно - плъзга се като корабче по снега, навалял току-що заледения асфалт, и допълнително липсата на насрещно движение ме спасява за пореден път. Унасям се като хлапе в плен на нова приказка. Родопите, сякаш по-груби от всичко, което съм усещал досега, като че ли изливат всичкия си наличен сняг в околността. Всичко наоколо е застинало, хладно, мъртво и студено – в същият момент сякаш усещам как под привидно застиналата маса тупти нещо топло, успокоително и толкова свирепо – като че ли само очаква да бъде събудено.     

    Имам чувството, че само миг след като пристигна там, накъдето съм тръгнал, звярът ще ме погълне и никога няма да съм същият. Размазани образи прелитат през ума ми, въображението рисува лица в снежните преспи, които даже не виждам в момента. ‘СТИГА, СЪБУДИ СЕ!!!’ – някакъв вътрешен глас раздира моментния ми унес, и отварям прозореца, за да се поосвежа. Отварям очи, и само секунда, след като съм се поокопитил, виждам бясно присветкащи фарове на няколко метра в завоя  отпред,  – междувременно видимостта се е увеличила, и сигурно само някакво нелепо съвпадение ме спасява. В колата отсреща виждам как някой много ме мрази, как някой е много уплашен...’Никакви спирачки’ – крещя срещу вече нямото радио, завивам към приближаващата се кола, и постепенно давам газ. За щастие този / тази(?!), срещу който карам, се движи прекалено бързо. Миг преди колелата на возилото ми да изгубят сцепление, отпускам газта, изправям волана (пред мен има сравнително дълга права отсечка), и се надявам пътят пред мен да е чист. Прекарвам няколко секунди в насрещното, след което плавно се връщам в платното си, след което хвърлям поглед към огледалото. Изглежда, човекът зад мен също е успял да се овладее колата си, и мислено му казвам ‘Чао и успех’, докато изпращам последната част от десния му заден калник през огледалото си.

В този момент усещам нещо изгарящо върху китката си, игнорирам го, прехапвам езика си, малкото пламъче изгаря плътта ми, но имам нужда и от двете си ръце, за да направя последната коренция на волана, след което изтръсквам вече изтлялата пепел в пепелника си, и се кротвам. Подобни ситуации винаги карат човек да се замисля за важните неща в живота – за тези, за които си струва, и за онези, за които не си. И не става въпрос за равносметки и прочие – става въпрос за урока, който едно ранено животно научава на границата между живота и смъртта – нещото, което ще го спаси със сигурност при следващия сблъсък с подобна ситуация...   

Светлините на любимия ми град присветкат примамливо – цветни проблясъци, прекъсвани от сякащ движещата се около мен гора, кристалчета вълшебство, завихряни от пристъпите на побеснелия вятър, който сякаш очаква да се случи нещо. Почти извън себе си, чувам как някаква заблудена сълза, предизвикана от липсата на доскорошно възможна красота, тупва пред мен. ‘Май скоро ще съм вкъщи’ – процеждам немощно, потискам пристъпа на тъга, и се опитвам да се съсредоточа върху пътя. Последните няколко завоя нататък винаги са били най=опасни, може би защото най-често губя концентрация там...

Доскоро, скъпа моя - прошепвам срещу тон студена. но обичана стомана половин час по-късно, и след като няколко минути съм пред къщи, разбирам капана, в който сам съм се натресъл...
            Студеното желязо реагира на допир, усещам бравата как поддава секунди преди да се опитам да я отворя, сякаш как кьщата ме е очаквала няколко години, а празната ми черупка се е противяла на подобен порив, но самата ми същност се е стремяла към него, как всичко, в което съм искал да се превъплътя, съзнателно е изчезнало...И все пак, някаква стремителна частичка е останала да напява, останала е жива, останала е, горяща и напук, успяла да остане мъничко частиче от всичко, което някога съм искал да бъда, и въпреки всичките ми саморазрушителни налконности, е успяло да остане цяло...
 Докато някакво хлапе продължава да крещи нещо кърваво-червено в мен, намирам забравена свещ, и след като спомените ми продължават да смразяват всичко слънчево, едничкото спасение на тялото ми е някакъв литий, който напълно неочаквано променя посоката на нещата....
"Здравей, човеко"...-прогърмява някакъв глас, някакви хиляди години след мен, но аз не смея да му кажа нищо; Всичко е толкова объркано.....
[...мила, все още те търся, нали знаеш?!...] 

след това нещата винаги тръгват в друга посока,поне така мисля аз

За миг си помислих, че си се вдъхновил от Nirvana, а като видях Evanescence накрая, въпреки очевидно противополжното настроение, което създава разказчето ти, се ухилих до ушите :) Красиво е!

Nirvana? Хвърли ме в сериозен размисъл; има само едно тяхно нещо, което ми допада, но то пък никога не ме е вдъхновявало....Ще трябва да помисля още, явно...