Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2013 21:15 - Частички Радио в едно Кафе
Автор: darknesd Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1606 Коментари: 0 Гласове:
4



  Пристъпвам вътре и нежен женски глас погалва ухото ми. На бара се суети смътна сянка, позалята от червена, приглушена светлина. Това ще да е вече мястото под моста на влюбените, “Under the bridge”, както се казваше в онази стара песен. „Това ще е Мястото“ - аритмично повтаря сърцето ми, докато сядам на някаква маса и завързвам разговор с някакви хора, а цялата вселена е престанала да съществува – останало е само малко парченце от онзи позабравен пъзел, наречен Рай – тук и сега, тук и после, тук и завинаги. Няма никой, освен нас и силуета зад бара. Докато съзнанието ми се опитва да разбере къде е попаднало, а сетивата - да опипат всички нови прекрасни подробности, до масата изниква усмихнато до уши неземно красиво създание, което се интересува какво ще желаем. „Да съм вечно тук“ - изпищява нещо в мен; за мое щастие успявам да го потисна и да си поръчам нещо на нормален език…В останалото време явно съм продължил просто да блея – пустият бар и сенките, които се суетят около него, поляната до самия бар; хората, които се суетят забързани покрай него; преминаващите двойки, които се суетят, но не забързани….Човек никога не забравя първия път….

----------------------------

 Връщам се от море. Първата весела Каварна с хубава компания, с яко обикаляне в района на Шумен с прилежащите забележителности, шофьорски нерви за мен, безчетни бири за останалите и добро настроение за всички. Няма дори дискусия къде ще се ходи – просто се изсипваме там, райското кътче в София..Главата ме цепи от пътуването, емоциите и слънцето; пясъкът в кецовете ми още прискърцва на всяка крачка, зачатъци на мазоли налазват пръстите на краката ми заради ходенето, но всичко е наред. Върнали сме се, същите и все пак променени към по-добро – върнали сме се на точното място и в точното време, защото май точно това са те – мястото, на което сме се върнали, и времето, когато сме се върнали…Познати, красиви лица наоколо – мястото се открива от повече и повече хора, но сред размитото море от лица наоколо винаги може да се срещне някое, което ще те усмихне винаги, когато се сетиш за него. Няколко телефона по-късно и с прилежащото закъснение се появяват другарчета, които не сме виждали от доста време. Един поглед след това се сещаме за всички идиотски истории, които просто трябва да се споделят…И смехът избухва, дружно. Физиономиите срещу мен се променят от неразбиране през недоумение до почти невидимо плаха усмивка..След половин час почти необясним дивашки смях, събираме сили да си разкажем историите, и след това като че ли всичко замлъква – всички потопени в новите емоции, които сме съумяли да опознаем взаимно, а магията наоколо просто си витае – познатите светлини, познатите и непознатите хора, усмивките на персонала, музиката – от джаз през поп и ретро, свежи и депресарски парчета, които бяхме забравили до секундата, в която ги пускат – всяко носещо собствена емоция за всеки от нас и в същото време добавящо нова емоция заради факта, че ги чуваме тогава, на това място, с тези хора, и в тези споделени мигове…

----------------------------

 ART. Не съм от Аrt хората. Не разбирам и не се интересувам. Аз съм просто IT, чието ежедневие е изпълнено от сложни компютърни термини, донякъде замаскиращи елементарно простия език на машините. И все пак, човек не може да отрече красивото, когато го види. Не може да не види любовта, с която всичките нагледно прости елементи изграждат цялото и му придават изключителността на всичко, което е било създадено с цялостен поглед за общата картинка. Не може да не оцени начина, по който ъгъла, под който пада светлината, влияе върху начина, по който изглежда масата до него, лицето срещу него и сулуетът зад бара. Не може да не оцени как потресаващият клоун от „То“ се превръща в сарказъм в чистата му форма. Или фотография (рисунка?!) на Jimmy Hendrix и фотоси на родни таланти. 100 Кила на гости на Киро и Тео с включвания от Оги 23, докато двете най-добри приятелки на бившата ми се заливат от смях до мен, а аз наистина нямам нищо против. Old-school (газова) лампа или фенер, поставен върху чекмедже с размерите на клавиатурата ми, а в чекмеджето има дори полезни неща – списание и back-up запалка, която гадните пушачи като мен, които тогава все още обитаваха вътрешността на заведението, биха оценили високо. Хубавото момиче с огромната къдрава коса, която слагаше запалени свещи по масите, а няколко месеца по-късно ни предлагаше одеала, докато се радвахме на свежия зимен въздух навън. Екстазът, който обземаше цялата компания в момента, когато успеехме да завземем масата с люлеещия се стол и преиначената завист на всички, които не бяха седнали на него. Онзи момент, когато на някое от изданията на „Нощта на мъртвите поети“ се оказа, че сме се сетили твърде късно, ама приятел на приятел е запазил маса и я налазихме часове преди него, а любимият Джим пееше разни неща, валидни от 45+ години насам, от време на време му припяваше Кърт, който ненавиждах допреди няколко години. Кошмарният ми рождения ден, в който имах пет останали другарчета на целия свят, и които (за мое щастие) бяха решили да са до мен тогава, no matter what; заведението се оказа празно заради делничния ден, но на смяна се оказа едно прекрасно същество, което било бивша на приятеля на един познат..За щастие, не всеки приема бившите като мен, та успях да я видя още един-два пъти по произволни поводи, на произволни места. Мнооого, много преди това усмивката на хубавото момиче с кестенявата, огромна, къдрава коса - май за първи път попадаше на такава лудница на едно от първите партита там– потроши цяла табла стъклария и за няколко секунди сякаш беше вцепенена, но после пак беше до масата ни, като че ли нищо не се бе случило. Непонятно време по-късно я видях на един Elevation, и ни позна. Сякаш частичка от онзи изгубен рай си бе дошъл на мястото, и то по моето време.

 Брутално неудобните (за високи хора като мен) ниски маси на поляната с прилежащите възглавнички или шезлонги за тези, които ги предпочитат – може би са били създадени преди хиляди години като уникалното средство за мъчение – не знам; факт е, че си го причиних заради хората, с които бях отишъл там; заради хората, които ме посрещнаха там, с неподправена усмивка за опитите ми да се сгъна на 3.5, или просто заради другите хора, с които бяха избрали това място. Няколко месеца по-рано почти съм коленичил пред момичето, което беше всичките ми причини тогава, а разни приятели (с едно/две изключения) наоколо се чудят защо не им казвам и дума.
 
 Мигът, в който след сватбата на сестра ми се изсипахме пак там на
Depeche Mode парти, а в мъжката тоалетна чух коментар от рода на „Леле, тук от кога са започнали да пускат адвокати“ (относно мен, както почти никога с костюм) - а на същото място бях се вясвал след планински преходи, след Spirit, когато все още и персонала беше на такава вълна – с бургаския пясък в цялото ми същество итн…Няколкото секунди, в които разпознах песен на Лана и започнах да крещя неистово (въпреки, че я спряха)…Това беше мястото за мен след кошмарен работен ден, когато една газирана мента оправяше всички проблеми; имаше един коктейл „Розов Слон“ с разни плодчета, който накланя везните в правилната посока…Кафето в единайсет в неделя сутринта, като си работил между петък в девет сутринта до неделя в десет без прекъсване…Правилният човек до теб в този момент, който се смее на всичките ти усилия да оправиш цялата вселена…Бясното разочарование, че не можеш да си изпиеш кафето там преди поход до Пирин, „защото то купонът там приключи преди час-два“ (според обясненията на пазача на паркинга, към осем сутринта)…

Изобщо, ако art е онова, което те кара да кървиш от радост и по-малко от болка едновременно, може би съм разбрал някаква част от него, и всички те са част от това.

----------------------------

  Последното парти на любимото място. Чудя се дали ми се плаче от факта, че ще е последното, или искам да се търкалям в тревата от радост, че съм преживял толкова прекрасни моменти там. Сестра ми, бременна в последния месец, е единствената сигурна компания. С прилежащия й мъж, естествено, и за щастие. Уговарям си среща и с едно другарче, за да не приключим в девет преждевременно. Отивам на място, със закъснение (както никога), за да открия, че междувременно в подлеза на НДК се е сблъскал с друго другарче от гимназията, заедно с приятелката му. Някак си успяваме да открием още едно място. За момента няма много хора, но присъстващите излъчват някаква странна еуфория, като предчувствие за край, и то окончателен такъв. На смяна е последното ново момиче, което видях там – все така изпълнена с енергия и красота (бе заменила смело цепнатата през лятото рокля с дънки и доста пуФкави ботуши – въпреки че ми се струва, че като я видях лятото, пак беше с ботушки, but anyway – онзи момент, когато думите губят каквото и да е значение, е познат на всеки, нали?!)…Поръчвам и пия бързо, защото очаквам моите хора да си дойдат скоро, и да си тръгнат скоро след това. Сестра ми изниква съвсем малко по-късно, ухилена като пъпеш – неизлизала от неизвестно (разбирай много) време; оглеждаме заедно непрестанно пристигащите и усмихнати лица наоколо, а в очите й ми се струва, че прочитам всички емоции, които бушуват и в мен; всички моменти, когато сме били весели, тъжни, изморени, самотни, изнежени, (опитващи се да бъдат) маскирани, естествени, болезнено разголени, невероятно щастливи…Поне за мен това местенце винаги ще си остане мястото, на което Съм – съм такъв, какъвто искам да бъда, или такъв, какъвто не искам да бъда, или просто перфектното подреждане на планетите от вътрешната ми вселена, и то в перфектния момент.

  Хората от компанията ми на масата също на моменти изглеждат извън средата си – повечето от тях трескаво се оглеждат наоколо, дали от любопитство към нещо съществено, което може да се случи, или просто искат да попият всяка мимика на лицата наоколо, всяка светлосенка, всеки звук, всеки смях…Няма да го крия – някои от тях не харесваха това място поради една или друга причина, които не бих коментирал – и все пак те са там, усмихват се, разговарят, и усещането, че всичко е наред, е изписано по лицата им. Вечерта е изпълнена с непрестанно сгъстяващи се емоции - веселие, тъга, оптимизъм, обреченост, емпатия (или съчувствие, ако предпочитате чистия български, но при него това обикновено изключва позитивните нагласи, което съвсем не беше така в случая)…Хората около мен също продължават да стават все повече и повече – подавам пепелника на момиче, което по очевидни причини целеустремено наближава нашата маса, някакъв младеж се усмихва сконфузено, след като подритва в крака ми празна стъклена бутилка от бира…Десетки малки, полу-забравени жестове, които знам, че никога пак няма да се повторят – не и тук, не и с тези хора..Минутки преди чувството за тотална обреченост да ме обхване нацяло, успявам да поръчам сметката, учудващо на фона на всеобщия хаос момичето успява да я донесе сравнително бързо, и съвсем непривично за мен дори успявам да разменя няколко реплики с нея за това колко много хора мислят това място за прекрасно, за някаква свършила лента на касовия апарат, доверие, място, което ще огласят, като се преместят другаде. Не „ако“, а „като“. Искрата надежда, от която за момента имам нужда.

Излизам сам в нощта и сърцето ми, както никога, е пълно с очаквания.

XXX



Тагове:   Radio,   Cafe,


Гласувай:
4
0



Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: darknesd
Категория: Лични дневници
Прочетен: 134052
Постинги: 56
Коментари: 276
Гласове: 2373
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930